ПОКАНА ЗА ВЕЧНОСТ

Всяка твоя дума, всяко твое дихание, всеки твой поглед, ме карат да се плаша, да се страхувам, че може да полудея и че няма кой да сподели лудостта ми! Страхувам се да бъда сама, дори и за миг, макар да зная, че никъде не съм добре дошла, макар да чувствам, че съм сама, че никъде не се вписвам, не мога да го изрека, не мога да си призная, че съм пуста и че ти си единственият, който ме разбира.Ти си навсякъде! В светлината и в тъмнината, в залеза и в зората, в деня и в нощта, ти царуваш в мислите ми, в сърцето ми! Покорил си дори и съня ми, няма кътче на земята където образът, споменът, мисълта за теб да не ме преследват. Ти съживи умиращата ми душа, ти ми вдъхна нова надежда, а после тъй нагло си я взе! Без предупреждение, без никаква логика ти отново превърна любовта ми в река от сълзи, а мен самата развалина, в поредната жена с разбито сърце и неосъществени мечти! Но заради този ураган от чувства, заради тази вихрушка от спомени, заради всичко, което ме накара да почувствам, аз те каня на последен танц, на последна среща, каня те да прекараш вечността с мен!

СПРИ И СЕ ОГЛЕДАЙ!

Трудно е! Трудно е да се живее, но нали казват, че точно това е смисъла на живота, да ни бъде трудно! Преборвайки се с трудностите, преодолявайки премеждията, които животът ни поднася, ние израстваме, променяме се и ставаме хора!
Но нормално ли е да живеем в свят, в който всеки ден се води борба за оцеляване, нормално ли е животът ни да е станал толкова жалък и скучен, че сме стигнали до там, сами да се избиваме?! Нормално ли е ставащото между Израел и Палестина, нормално ли е два съседни народа да се избиват едни други и да осяват земята с кръв и с хиляди невинни жертви, нормално ли е из въздуха навред да се носи мъртвешки плач?! Нормално ли е ставащото в съседна Гърция? Нормално ли е в днешно време млади хора да умират, нормално ли е да превърнем празника в трагедия, нормално ли е едно 20 годишно момче да бъде пребито до смърт? Това някаква нова мода ли е или какво?! Модерно ли е да унищожиме човешкия живот и да решаваме нечия съдба?! Колкото и силен и вглъбен в себе си да е човек, надали може да затвори очите си за ставащото и да не го заболи от тази лошотия, обсебила целия свят.
Оглеждам се наоколо и в сърцето ме пронизва силна болка. Навсякъде около мен хората препускат,, сякаш утре няма да дойде, сякаш днес светът ще свърши, чудя се тези хора ценят ли живота, знаят ли смисъла, стойността на това да си жив? Верен ли е пътят, по който човечеството е поело, какво всъщност искаме, към какво всъщност се стремим, от какво имаме нужда: от любов и щастие или от материални блага и власт?! Нима само на Коледа хората трябва да са добри едни с други, нима само на Коледа хората трябва да си подават ръка, нима през останалото време трябва да бъдем егоисти и да затваряме сърцата и очите си за хилядите нещасни души?! Нужно ли е да чакаме чудото, нужно ли е да се заблуждаваме, да се надяваме на спасител, на приказен герой, който може никога да не дойде?
Ето, Коледа вече отмина и престорената доброта и милосърдие в мигом отлетяха, останахме си пак самички, лутащи се из студа, а скоро може би и в тъмнината, но за пореден път безмълвни, безлични и смирени прекланяме глави сякаш, като някакви безмозъчни глупаци пред поредната несправедливост и чакаме старите, добре познати ни измамни муцуни с лъскави костюми и пригладени перчеми, корумпирани шутове да ни решат проблема!
Затова спри и се огледай!

СТИГА БЕЗХАБЕРИЕ!

Известният писател и журналист Джонатан Суифт твърди, че блажен е само този, който не очаква нищо, защото никога няма да бъде разочарован.
Тази мисъл ли се е загнездила в българското общество през последните 20 години?! Страх от разочарование - това ли е причината хората да не отстояват правата си, или те се уповават на мъдростта, че мълчанието е злато?
Българино, какво си постигнал с мълчание, освен унижение, пренебрежение и подигравка? Не си ли се превърнал в роб на собствения си страх?! Защо все още мълчиш, щом дойде времето да говориш?! Мълчанието не е ли присъщо само за робите? Какво е нужно да се случи, за да се пробудиш от тази вековна дрямка, нима малко страда, нима малко търпя, че си все така спокоен и смирен, дори когато посегнаха на най-святото ти, ти не реагира, сякаш си загубил себе си и своята идентичност? Българино, с какво право обръщаш гръб на своите деца, с какви очи ги гледаш, с какви уста ги критикуваш, че искат да израснат в свят без корупция, в свят, в който законът е еднакъв за всички, в свят, в който мафията е престъпник, а не господар? В свят, в който китните ти котловини и равнини, шумните ти потоци и реки, красивите ти планини и бурното ти море са за всички, а не само за онези с мръсните пари! Твоите деца, българино, имат нужда от единство, имат нужда от промяна, за да бъдат щастливи, нима ти нехаеш за тяхното бъдеще?! Представяш ли си, Ботев, Вазов, Левски, Бенковски и хилядите други велики българи, каква болка, каква тъга чувстват, гледайки твоето равнодушие, гледайки в какво се е превърнала тяхната Родина, за която толкова кръв се е проляло?!
Смехотворните приказки не ти ли писнаха вече? Едни и същи лъжи, една и съща песен години наред! Това твое безхаберие, чудя се с глупостта или с лудостта граничи?! Нима си сляп и затова не виждаш, нима си глух и затова не чуваш, нима си ням и затова мълчиш, нима си сакат и затова си изоставил децата си сами да се борят за промяна или си просто страхлив, коравосърдечен мишок, който се радва на огризките и се задоволява с лъжи и празни обещания? Спокоен ли е сънят ти, ведър ли е денят ти, когато знаеш, че няма място за примирение и че всичко зависи от теб, мен, от всички нас, които пишем историята на днешния ден?!